Views: 7
Тихо шумолене се чува, надолу по склона…
…тя слиза от върха на планината…
Тиха като шепот на забранена любов. Облякла цветната си шумяща премяна от сухи багри…
Тя слиза без никой да я види, без да я познае. Старата планина я крие в полите си. Есенен повей се шмугва през премяната ѝ, играе си с листата ѝ…за обикновените люде това е просто Есента – шум на листа.
Неоткривана, невиждана, недокосвана от човешкото, тя няма име…то не ѝ и трябва.
Някога…през късна есен…и някак все така, когато е най-къс денят, тя слиза да послуша. Сгушва се, шумяща и безмълвна, в клоните на някой дъб и жълъди окичват косите ѝ.
Напред се взира в очакване. Те идват всеки път, на този ден, на този най-кратък ден, единственият, в който се явяват. Тя никога не ги докосва, никога не ги доближава. Съзерцава ги отдалеч и си представя как е по средата на поляната, а те – около нея – без да ги е страх. Но знае, че прилича на човек и видят ли я – ще избягат.
Шумулка тихо в пустотата и чака…чака, да послуша дишането на сърната.