Views: 18
Една истински вълнуваща постановка
Една истински вълнуваща постановка! Откровено и с ръка на сърцето заявявам колко много ме развълнува историята и то поднесена от едни прекрасни артисти. Може би не всеки любител е слушал и гледал всички известни опери на тоя свят, но за онези, които не са посетили постановка на „Набуко“ – препоръчвам им горещо да го сторят.
Аз съм абсолютен лаик и честно казано предпочитам оперна постановка пред балетна, макар че се водя любител танцьор от доста години. Аз имам нужда от историята, която се изпява от дълбините на душата. Режисурата в случая е на Марио де Карло, негово дело са и костюмите и сценографията, и художественото осветление, като тук е важно да вметна, че техническите служби са онези, които връткат лампите, така да се каже, не самият той – не бива да забравяме колко много хора стоят зад изпълнението и каква малка част виждаме на сцената!
Една истински вълнуваща постановка
То много неща са важни да вметна, но така или инак блогът си е мой – ще вмятам колкото си искам, и не парадирам да съм критик – аз съм прост лаик, който като види хубаво – споделя, като усети нередност и неправдивост – роптае, по своя си начин драскачески.
Аз съм на мнение, че щом съм се разплакала от красотата на изпълнението на солистите на Държавна опера- Русе в лицата на главните персонажи, то значи добре са си свършили работата. Венцеслав Анастасов в ролята на Набуко –покрусен след като сами Бог го наказва за богохулството, паднал на колене, изпадащ ту в човешка съвестност, ту в надменните си нрави – уникално изпълнение! Прочувствено изпълнение, в което прозира истински съсипан баща, който просто се моли за милост за рожбата си. Не ме разбирайте грешно – не съм толкова набожна, но добрата история си е добра и точка, а когато забравиш, че всъщност са артисти в роли, значи те наистина са добри. Толкова добри, че почти намразих Владислава Гарвалова, заради ролята на Абигаиле – беше страхотна! Момчил Миланов пък вдъхна една сила и тягостност на Закария – един много специфичен бас, който не боботи, както някой лаик като мен би предположил, а дори напротив – всяка думичка му се разбираше, всичко изпято беше сякаш белязано от мъката на първосвещеникът, който в отчаяние да защити народа си, би хвърлил дори Фенена на кладата.
Щастлива съм, че живея в град, в който всеки месец има поне по една опера в календара на Оперния театър. Щастливка съм, че преди около година преоткрих това сценично изкуство заедно с „Риголето“ в изпълнение на Александър Крунев (безспорно невероятен!). Възхищавам се на солистите и на целия екип – тези хора живеят в неблагоприятна среда за живеене на това изкуство, пък и на всякакво (от ония, които аз смятам, че са изкуство наистина). И тези хора връщат славата на родния ми град… Тези хора всячески се опитват да запазят крехкия живот на операта и на Операта. От пожара насам, няма спектакли в самата сграда, която е толкова красива и вдъхновяваща и помня как като малко дете, влизайки изпитвах едно чувство на страхопочитание. Тези хора пазят едно специфично изкуство, което събира в себе си и музика и танц и актьорска игра. Толкова комплексно сценично изкуство, което заслужава единствено уважение и почитане. Да, ясно е, че има режисьори и режисьори… Но то е като при композиторите – аз може да предпочитам Пучини, друг Верди и т.н. Закария може да е грохнал и мил старец и да ти стане жал, пък може и да е жив и буден ревностен пазител. По тази причина с радост бих гледала различни режисури, защото от позицията ми на разказвач ми е страшно любопитно как една и съща история с едни и същи думи дори, може да бъде представена по толкова много различни начини! Подобно на Ромео и Жулиета, ако се сещате за филма с Леонардо Ди Каприо*.
Да се завърна към „Набуко“, че пак се отплеснах – на мен ми се припомни, че се раждаме изконно добри! Заложено ни е до мозъка на костите ни! И ако сме се превърнали в нещо грозно, в надменно и ламтящо създание, то понякога, може би само понякога, ала… – има надежда поне на самия край да бъдеш онова, което знае що е важно и ценно. Вярвам, че истинското просветление е осъзнаването на важното, а „важното“ са любовта и приемането на ближния, благоденствието на рожбата и близките. Благодаря на Държавна опера-Русе, че я има и под „нея“ визирам всички замесени – от технически служби , през солисти и музиканти до директора – чест им прави, че не са се отказали да вършат онова, което обичат, онова, в което са добри (наистина добри!) в този свят, в този град, с този манталитет на масовщината в места като Студентски град и много подобни. И наистина съм адски благодарна на солистите и режисьорите, че събудиха интереса ми след толкова години и че ме вдъхновяват след всеки спектакъл! Поклон и светло бъдеще! Най-тъмно било преди зазоряване, казват.
