СТРАХ

Hits: 6

Аз чаках страхът да си тръгне и само роптаех против него. Крещях му и го налагах с юмруци, а той си седеше и си мълчеше. Бeснях, трошах, проклинах и псувах, а той ме гледаше спокойно и равнодушно. Исках поне да ми каже, че няма да си тръгне, а не да мълчи като пън. Но, не! Какво ли не правих! И споделях и плаках, ала той си седеше и ме гледаше безизразно. Щях да полудея и просто избягах. Тръгнах си! Зарязах го! А копелето, ме следеше навсякъде! Дебнеше иззад всеки ъгъл, а аз си втълпявах, че вече съм се оттървала от него и си продължавах нататък. Какво ти нататък, като той все ме дебнеше!
Един ден, разсеяна от дневни грижи, бързо крачех по претъпканата с безлични хора улица. Не щеш ли, зад един ъгъл той изскочи и се блъсна със страшна сила в мен. Вцепених се цяла от изненада и ужас. Огледах се наоколо и го видях…Видях го зад всички хора, които блуждаеха из града. Красиви, млади, жизнени и усмихнати хора, а зад гърбовете им – животински страх и ужас, крачи скромно и тихо. И тогава разбрах – всички се страхуваме, някои по-малко, други – повече. Не можем да избягаме от страховете си. Странно познат шепот прекъсна мислите ми. Когато се обърнах видях собствения си страх да ме гледа с огромните си очи и да ми се усмихва.
– Не мога да си отида, аз съм част от теб. Ако не искаш да ме чуеш, няма да ме разбереш. Аз ти говорех, но ти беше глуха за думите ми, защото не ти харесваха. Но аз не мога да те лъжа. Аз съм тук, за да те пазя и когато бягаш, аз бягам дори по-бързо. Ако ми позволиш да вървя ръка за ръка с теб, обещавам ти – няма дори да усетиш, че съм тук. Ако говориш с мен, аз няма да те дебна и ще оставя повече място за радостта. Трябва да съм тук, за да се научиш да живееш. Трябва да ме познаваш, за да ме опитомиш. Ако ме затвориш в най-високите и далечни кули, аз ще ги разбия и ще те погълна, но ако ме прегърнеш, аз ще склоня глава. Не съм ти приятел, нито враг. Ако ме нямаше, нямаше да го има и всичко, което обичаш и в себе си и в другите. Хвани ръката ми!
И аз я хванах. Тръгнахме заедно, промъквайки се между глухите хора около нас. Тъга ме обзе и се загнезди в мен. Аз замълчах и чух страха си, а другите? Докога ще бягат и ще страдат? Докога ще съсипват живота си?
Тъжно е, невъзможно е… когато обичаш някого, който не познава собствения си страх и няма смисъл да се опитваш – ти не можеш да се помириш с чужди страхове.
Живей и обичай, пък ако е рекла съдбата, ще откриеш онези, които не бягат.

Ехото от 2009г. прокънтява в последните капки на 2017г….че и днес 2021г

Автор: Ана Драг

Spread the love

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.