Мълчанието…

Hits: 13

Мълчанието е злато казват. Е, може и да са прави. Само дето не мисля, че важи за всичко.

Да скриеш нещо неморално или поне каквото обществото смята за такова, добре..от срам или вина…или може би, защото не искаш да те съдят..или да ти се месят…Така правят хората – месят се, врат си носа в чужди работи, надничат зад прозорците на малките си кутийки, за да погледнат в чуждите кутийки…защо? Кой знае, може би е по-успокояващо да мислиш за другите, отколкото да погледнеш себе си…

Та аз от баба зная, че мълчанието е злато…но е горещо разтопено злато, което може да те изгори жив. Толкова силно боли в гърдите, понякога…буцата се заклещва под езика и не мърда от там, понякога с години или дори до края на живота, но…има неща, които просто трябва да останат там, да тежат в гърдите и да болят всяка нощ…няма по-страшни нощни кобили от собствените ни демони.

Да замълчиш и нивга да не изречеш лоша дума за мъжа си пред децата и внуците си, че той е авторитет… да пазиш в себе си всички обиди от братята си, да си траеш колкото и да тежи, защото …ами защото така са те учили и такъв е бил животът. Идва някой да си търси булка от друго село и така мечти и желания остават там в твоя дом…който вече дори го няма. Създаваш нов дом, деца, имаш дори кокошки и магаре, някое и друго прасе, че да има за зимата. Мълчиш  пред нелекия нрав на мъжа си, защото са малки децата, а той не е буен, не е побойник, нито пиянде – НЕ, той просто е с труден характер с патриархални разбирания. Не е лош човек, просто си е особняк по свое му. И ти мълчиш, от обич и от грижа и защото така трябва…защото така трябва…

Годините си минават и обич и грижа вече са по-нужни за внуците…Вече не мълчиш толкова от срам или от навик, а по-скоро защото вече няма значение – това е животът ти, дори да не си го избирала – той е такъв и ти го приемаш. Обичаш и те боли за децата и за техните деца – нелеки съдби имат. Тревожиш се дали ще имат покрив над главите – така се случи животът, просто… Пестиш всяка стотинка, за да има да им дадеш, че те младите не умеят да пестят, а и нали са ти деца – какво можеш да направиш. Пестиш и мълчиш, е – промърморваш си, но буцата в гърлото си седи – и други грехове има там – твоите – най-черните, никога не споделяните. Няма да тръгнеш да обясняваш на мъжа си, който е изморен от работа и иска просто да си хапне и да си изгледа новините, няма да тръгнеш да занимаваш децата – че и те вече деца имат и други са техните грижи. Мълчиш си, че кой би те разбрал?!

Така става когато мълчиш – няма кой да те разбере. Дори да има, как? Как като ти си мълчиш? И буцата те дере по сливиците и се качва в мозъка ти и пулсира. Кому са нужни твоите чувства и мисли?! Кому са нужни твоите премеждия и истории?! Как би могъл някой да разбере?!

Видях в очите ѝ най-голямата болка на този свят когато чух история…най-страшната и най-грозната ѝ мисъл, на моята баба. Моята баба – човек. Човек като всеки, но по свое му уникален. Обична моя, с почернели и напукани пети, с бръчки от радост и от скрити сълзи, със златни ръце, които рядко прегръщат, но винаги, винаги дават – всичкото от нищото си дават!

Та аз от баба зная, че за някои неща е по-добре да се мълчи. Не за теб е добре, но за другите е по-добре, по-добре е да не знаят всичко.

Мълчанието е злато, казват. Горещо и погубващо душата, злато, ще добавя скромно.

Понякога не е зле да се сещаме, че който и да стои насреща ни, няма как да знаем какви кошмари сънува. Понякога не е зле, да си припомняме, че всички сме хора и всеки си има демони и буци в гърлото, които го будят нощем като препускащи нощни кобили (“nightmare” – „кошмари“ от англ.ез. – „нощни кобили“)

Автор: Ана Драг

Spread the love

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.