Views: 17
Какво са ти виновни другите за чернилката в душата ти?
Катранът, който е превзел всяка фибра от тялото ти…
Какво е виновно мъртвото коте на паважа, че е мъртво?
А ти …ти, баш ти – душа богата, точно ти, го подмина, защото щеше да закъснееш за работа!
Къде е детето, невинното, което щеше да го вземе в шепи и да го зарови?
Няма го.
Какво са ти виновни приятелите ти и хората, които те ценят, че имаш буца в гърлото?
Не се прави! Много добре знаеш от какво е там!
Много добре знаеш всички причини…всички накуп се стовариха и те погълнаха толкова бясно и необуздано, че дори не можеш да осъзнаеш какво се случва.
Просто буца, като тумор…твоят тумор…уж бил в мозъка ти, а той – в душата и ти добре го знаеш! Сама го правиш! Сама си го причиняваш! Кой ли те знае защо.
Вече и ти не знаеш, но продължаваш да дълбаеш в чуждите души и да се губиш в тях, защото умираш от ужас, знаейки какво се крие в твоята собствена.
Кога се превърна в такъв егоист? Те ли са ти виновни? Бащата, който не те иска? Мъжете, които не те обичаха, когато ти ги обичаше? Приятелите, които, кой знае защо, те търпят?
ЧУДОВИЩЕ!
Защо не зарови котето, ЧУДОВИЩЕ, такова!
Защо не спреш да виждаш светлинката в тъмните бездни на чуждите светове!
Защо просто не бъдеш като всички останали, за Бога! Толкова по-лесно би било!
Те са с други. Избраха и са избирали и винаги ще избират други ..пред теб!
Знаеш ли защо?
Защото ти си просто онази червенокосата, онази падаща звезда – толкова бляскава, толкова привличаща и толкова лесно забравима.
Грабваш вниманието, много ясно! Но кой би завел това у дома си? Всички ги е срам от теб!
Никой не иска да има нищо общо с теб…не и за дълго. Използват лудостта ти за собствените си нужди.
Глупости!
Има ги !
Онези, които те искат и жадуват ТАКАВА!
Ала тази нощ си твърде заслепена от чернилката на други. Твърде дълбоко потъна там и твърде дълго се застоя!
Е, утрото нали било по-мъдро от вечерта.
Може би изгревът ще ти напомни за онези, които те обичат.
Ала сега…сега потъвай и умирай в тягосните писъци на чуждите страхове и на своите собствени. Сега…сега ти се полагат само сълзи…по изгубеното, неосъществимото… онова тъй грешно правилното.
Сега умирай в агония. Сега я заслужаваш!
Утрото ще те спаси.
Сега просто умри.
Из „ Дневникът на един мъртъв драскач“