Views: 34
Беше петнадесет минути преди полунощ.
Тя седеше на терасата, втренчила поглед в пълната луна.
Очите ѝ бяха пълни, но нито една сълза не смееше да се отрони.
Цялото ѝ тяло беше стегнато. Раменете ѝ леко потръпваха от летния нощен полъх. Бюстът ѝ едва помръдваше, сякаш не дишаше. Стомахът ѝ беше втвърден като цимент. Бедрата ѝ бяха замръзнали, коленете също не помръдваха. Пръсците бяха вкаменени, а пръстите на краката ѝ не чувстваха никаква тежест заради цялата източеност на тялото.
Душата ѝ кървеше след поредното разочарование. Кръвта ѝ се вливаше в мозъка ѝ толкова бързо и болезнено. Съзнанието ѝ крещеше в лудост, ала устните не потрепваха.
Очите ѝ все така безмълвно гледаха луната и сълзите все така се страхуваха да паднат. Ръцете бяха стегнати в общ юмрук и стискаха силно и безмилостно… Какво стискаха?
Едно малко оранжево цветенце се показваше в средата на тази ярост, която изпълваше пръстите. Това е ! Това е пследната спирка на отчаянието. По-дълбоко от това, няма накъде да се затъне! Последна надежда, последен шанс! Долна и безгранично отчаяна постъпка! Но! Ако е възможно?! Ако се случи?!
– Трябва да опитам! – прошепна тих глас в зачервените от гняв и мъка уши. – Искам…
Часът беше точно полунощ.
Луната блестеше като златна паричка в ясното черно небе.
Чувала съм, че когато в такава нощ държиш омайниче и изречеш на глас името на любимия, и си пожелаеш да те обича вечно, то желанието ти ще се сбъдне.
Но, разбира се, това са митове и легенди, забравени отдавна… А дали?
Нощта си тръгна, замести я спокоен ден.
Всъщност имаше нещо различно в този ден.
– Изрекох ли го? Казах ли го на глас? – питаше се една душа, успокоена, че утрото е по-мъдро от вечерта. Но пък нощта е по-мощна от деня!
…Е, късно е… макар и да е ясен ден, късно е …