Views: 7
Направо си представях как случаен минувач спира до мен, забелязал объркването ми и ровенето ми в телефона насред кръстовището и ме пита какво търся
– Изгубеното си детство – бих отвърнала, си мисля аз наум докато ровя в телефона и се боря с автокоректа.
Наистина бях на лов за спомени. Търсех мястото, което увековечих в един разказ преди година…Трябваше да бъде издаден този април в сборник разкази по една прекрасна инициатива в град Русе, но…нали…да не излиза…
Толкова бях фокусирана върху целта! Бога ми, дори си представях, че намирам розовите храсти, с които си говорех когато бях невръстно дете или поне с техните наследници.
Представях си как се люлея на старите люлки и реалността ме блъсна. Даже и да намеря площадката, даже и да има храсти с напъпили рози, какъв е шансът да са оставили старите люлки и катерушки?!
Умът ми препускаше, спомените ме връхлитаха, докато се борех с проклетия google, който никак не ми помогна в този миг. Продължих по улицата покрай стари и китни къщи, които сигурно са били тук и преди 27 години…сигурно съм минавала точно от тук с майка ми, която работеше близо до площадката, която явно бе затрита от времето и градоустройството…
Случайно погледнах вляво.
– Я, белият заек!? – да, на глас го казах и започнах да се смея. Да, направих му снимка. Да, истински е! Реших да не стресирам горкото животно и продължих да си издирвам изгубените спомени за детската площадка където растяха рози.
Не я открих.
Но, няма да се отказвам, не може да не е останало съвсем нищичко. Отказвам да го повярвам!
И макар доста разочарована, се отправих към вкъщи. Разпитах майка ми по-подробно и се оказа, че грешно съм разбрала местоположението. А и трудно се кара по 27 годишни спомени…
Изведнъж една мисъл ме плясна в челото и не ми дава мира:
Защо не попитах белия заек?
Ами така де, на лов за рози, срещаш белия заек. Как няма да ти дойде на ума да го питаш за посоката?!
Понякога сме толкова фокусирани върху целта си, че и да срещнем решение по пътя си, дори не го отчитаме.
09.04.2020г.