Views: 20
Помнш ли пронизващия февруарски студ?
Минаха толкова зими оттогава..
Едва ли помниш…
А помниш ли розата в краката си?
Ръцете на едно премръзнало момиче?
Сълзите, които пропиха камъка?
Помниш ли колко пусто беше наоколо?
Само ти и аз – нямаше други.
Само сълзите ми и червената роза
в краката на един безмълвен камък.
Е, днес не е студено…
И ръцте ми няма да сложат цвете в нозете ти.
Днес само ще спомним святото и свидното,
разказите и легендите,
за едни сиви, непреклонни очи,
за едно красиво каменно лице –
заклещени в паметта ми!
Изтрит от морала ми!
Изтрит и твоят морал!
Ти няма как да помниш какво ми значеше –
всички твои мисли изписани по стените,
всички твои очи, които красяха коридорите,
страхопочитането към един Вечен Герой!
Потъпкан, забравен, дори от онези,
които се хвалят, че имат памет!
Хубави бяха сказанията…
Но думите нямат смисъл,
когато няма кой да ги чуе…
И розите изгниват в краката на камъка,
сълзите са същите, Леве,
но ние вече не сме.
Почивай в мир!
Автор: Ана Драг