Views: 31
Остави ме да поплача,
там близо край свойта душа.
Там, на крайпътния камък – сама.
Остави ме да поплача за теб, за нас и за света,
за цялата неправда, за свойта самота.
За бедните и болни, злочести животи,
за малките и крехки, разбити душици.
Остави ме да пролея чистите си сълзи,
за всички онези с помръкнали дни.
За важното в живота – за мравката на пътя,
за маловажните животи, които изгубих.
Поседни до мен и поплачи и ти.
За всичките несгоди, за разбитите души,
за всичките тревички потъпкани в зори,
за думите тежки – сърцата разбили.
За розите , които няма да получа,
за думите, които няма да чуя,
за прегръдките, които няма да усетя,
за ръката, която никога не ще ме стопли.
За розите, които няма да подариш,
за думите, които няма да изречеш,
за прегръдките, които няма да дадеш,
за ръката, която в джоба си криеш.
Остани до мене да поплачем двама,
че какво друго ни остава.
Аз – вечно неразбрана,
Ти – пълен с отрова.
Сега като си мисля…по-добре недей остава.
Остави ме да поплача…да си тъна във забрава.
Остави ме тихо да ридая,
в солени болки да потъвам.
Аз добре си зная
как сама да си изплувам.