Views: 23
От чичо за Дани
Не спирай да вярваш в чудеса.
Таня разлисти старата книжка. Беше пълна с илюстрации.
– Боже, бях те забравила! – тя прокара нежно пръсти по усмивката на изчезващия котарак – За Дани… – Таня седеше на земята пред стария дрешник, който беше разхвърлила. Цялата стая беше потънала в стари тефтери, плюшени играчки, дрехи, кукли и какво ли още не от миналото. Време беше да поразчисти, трябваше да направи място за неговите вещи.
Крис реши да мине през детската площадка за по напряко. Забавиха го на работа, а и трябваше да мине през книжарницата, че после и да не закъснее за рождения ден на Дани. На есен щеше да е първи клас, трябваше да ѝ вземе нещо специално, а какво по-специално за едно русо момиченце, което тепърва ще се сблъска със света, от историята на Алиса. „Светът и без друго е достатъчно откачен, дано поне тя се научи да вижда красотата в целия този хаос“ мислеше си той, докато неусетно завиваше към старата детска площадка. Много хора бяха забравили за това място, на една пряка имаше нова площадка и майките я предпочитаха. Тази тук беше запустяла, занемарена, обрасла с храсталаци и плевели – с две думи идеална за детското въображение. Малко деца я знаеха и от време на време се промъкваха през оградата да играят на криеница или на стражари и апаши. Но беше горещ делничен следобед, Крис не вярваше да има хора по това време, децата бяха на детска градина, родителите – на работа, щеше да се наслади на малко дива тишина, преди да влезе отново в човешката шумотевица.
– Здравей! Как се казваш? Крис подскочи. Гласът се чу толкова близо до него! Заозърта се като подплашена катерица, но не видя нищо. Гласът отново заговори.
– Аз чакам мама да свърши работа! Ти какво правиш тук?„Какво за бога…?“ той се огледа, но не видя никого. Гласът звучеше детски, но нямаше никой по катерушките. Нещо се размърда в близките розови храсти. Той се наведе и видя нещо червено.Запристъпва тихо по посока на гласа. „Боже, приличам на педофил!“ . Изправи се рязко и спря.
– Хей! Кой е там? – извика Крис. Храстите се раздвижиха шумно и едни боси крака надрани от тръните изскочиха пред него. Беше малко момиченце, може би на възрастта на племенницата му „за чийто рожден ден закъснявам“. Беше обуто с червен клин и бяла тениска, а от главата му се виеше най-дългата плитка на света, стигаше почти до босите му пети.
Момиченцето се втренчи в него с големите си кафяви очи. Слънцето блестеше в лицето ѝ. Крис си помисли, че това сигурно е много палаво дете, което е избягало от близката детска градина, за да си играе в храстите. „Ами, ако мине някой истински педофил?“
– Какво правиш тук? – попита той – Къде е майка ти? – той не помръдна, не искаше да я изплаши.
– Мама работи. – заяви момичето с ясен и жив глас – Аз тук си говоря с моите приятели – тя посочи към розовия храст отрупан с червен цвят.
– Приятели казваш. – Крис се засмя леко, не спираше да се диви на детското въображение – Кои са твоите приятели?- попита той и приклекна на едно коляно
– Розите! – момичето сякаш му се скара, че не знае кои са, сякаш нищо друго нямаше логика. Много ясно,че си говори с розите, що глупав възрастен!
– Розите – Крис отново се усмихна и погледна към книгата, която държеше – Знаеш ли…има и други деца, които си говорят с розите – той посочи книгата.
– Да! Знам! – заяви момиченцето
– Знаеш?
– Да! И Алиса говори с тях!
– О! – Крис се облещи – Знаеш за Алиса?!
– Разбира се! Имам плочата на село! – детето се приближи към него и грабна книгата от ръцете му. – Но не съм чела книгата! – започна да я разлиства бавно и внимателно. Крис не успя да реагира, това дете беше адски бързо. И с какво внимание само опипваше корицата и прокарваше малките си пръстчета по буквите. „Може и да не е чак толкова палаво това дете, или поне цени книгите. Как ще цени книгите , та тя е само на 5–6 години?!“
– Кой е Дани? – попита момиченцето и се втренчи в него. Той се откъсна от мислите си и се сети, че закъснява.
– Дани е едно русо момиченце, което днес има рожден ден – каза спокойно той.
– О… – момиченцето сведе глава надолу и подаде книгата към него.„Разочарована е, може би иска книгата?!“ Крис я хвана за малката ръчичка без да си помисля, че може да я изплаши. Това дете беше безстрашно.
– Знаеш ли… Тя не чете много. А на теб явно ти харесва?! – той повдигна брадичката на детето и се усмихна.
– Ти си добър човек! – каза момиченцето. Очичките ѝ не са кафяви, зелени са! Констатира някаква част от съзнанието му. „Закъсняваш! И вече нямаш подарък!“
– А ти си необикновено малко момиченце! Като Алиса. – той потупа шарената корица на книгата. – Вземи я!
– Ами Дани?! – попита загрижено момиченцето и започна да клати отрицателно малката си глава, а дългата плитка бавно и тежко се размърда.„Боже, сигурно много тежи да имаш толкова много коса и такава малка глава?!“. Крис отново се зачуди на това дете. Самò в изоставена площадка и си говори с розовите храсти. „Ако възрастен го направи, ще го вкарат в психото, на децата им е позволено да са луди. А кога ли се превръщаме в тези глухи възрастни, които никога не говорят с розите?!
– Дани няма да се разсърди! Обещавам ти. – той натика книгата в ръцете ѝ.
– Благодаря ти, батко! – каза детето
– Батко! – разсмя се Крис
– Ами да, ти си голям! На колко години си?!
– На 21. – каза той
– Оле, ти си много стар! – изумено каза момиченцето
– Стар – той се смееше неистово – Стар съм, да. – Къде работи майка ти? „Закъсняваааш!“
– Наблизо, ей там, в онази сграда – детето посочи шивашкия цех отсреща.
– Ела, да идем при нея! Не е хубаво да седиш сама тук.
– Но аз не съм сама! Ти си тук!
– Но аз трябва да тръгвам, а ти не може да стоиш сама …
– Няма да съм сама – прекъсна го детето – Ще си говоря с моите приятели – тя посочи към розовите храсти – Не се тревожи. Всичко ще бъде наред – тя хвана голямата му ръка, за да го успокои.„ Боже, мили, това дете не е наред, тръгна да ме успокоява! Не трябва ли аз да го правя?! Всичко щяло да бъде наред! Не мога да я оставя сама!“
– Някой може да…
– Не се тревожи – прекъсна го пак детето – Никой не минава от тук, никога!
– Но аз минах!
– Ти си различен!
„Това дете не е наред!“
– Ще закъснееш!
Той я изгледа стреснато. „Мислите ми ли прочете?“
– Върви! Не се тревожи за мен! – уверено му говореше малкото момиченце и той най-после спря да упорства.Момиченцето го поведе към изхода от площадката, хванала го за ръка, той сякаш беше упоен и не можеше да се противи.
„Това дете, не е …това дете е… необикновено“
***
– Скъпа, прибрах се! – провикна се той – Къде си?…Таня?! – той отвори вратата на хола и я видя седнала на земята отворила някаква книга . Приближи се към нея и се наведе да я целуне – Какво правиш?
– Правя ти място – усмихна се тя – Виж какво намерих! – тя му подаде книгата
– Какво е това?Тя го принуди да седне зад нея и се сгуши в него. Хвана лицето му с ръце и прошепна нежно и бавно в ухото му
– Това е една любима моя история.
– Алиса!? – той заразлиства страниците
– Неее – каза тихо тя – Макар че и тази история ми е от любимите. – тя взе книгата в ръце и обърна на първата страница – Виж! – очите ѝ заблещукаха срещу страницата. – Подари ми я един батко, когато бях много малка…Той спря да чува гласа ѝ. Гледаше посвещението.
От чичо за Дани.
Не спирай да вярваш в чудеса.
„Как е възможно?! Нима?! Нима?! Таня е онова малко момиченце?!
– Беше много странно – говореше тя – Никой не минаваше по онова време оттам…Беше горещо, аз си говорех с розите….Крис се загледа в очите ѝ, в кафявите ѝ очи, които сега бяха зелени.
– Не знам защо, но не ме беше страх от него…Той сложи пръст върху устните ѝ.
– Таня…Ти си необикновено дете! – притисна я по-близо до себе си и я целуна нежно по устните.
