Спи, дете, Али бди над теб

Views: 10

ОТКЪСИ

Мина цяла година и все още нямаше и следа от Али. С Джаред често ходеха в гората, понякога събираха цветя, понякога брояха птичките, които виждаха, а понякога просто лежаха на земята и си говореха за родителите си. Тя му разказа, че е тук от както се помни. Мис Дейл ѝ казала, че майка ѝ била много болна и след раждането ѝ е отишла на небето, където бил и татко ѝ. Разказвала ѝ колко красива е била майка ѝ, казвала се Клеър, била художник. Татко ѝ пък бил много богат и известен и се запознали с майка ѝ, когато купил една нейна картина, и се влюбили, и се оженили…

– Всеки път, когато чуя за красива принцеса в приказка, си представям нея – принцеса Клеър – по-красива и от Спящата красавица.

Джаред пък разказа за малката къща, в която е отраснал с родителите си и малката си сестричка, и за приятелите си от съседните къщи, и за катастрофата, в която загинали майка му, баща му и бебето Джейми, и че бил при баба си по това време и ги е чакал, но те така и не дошли.

– Понякога гледам през прозореца и си представям как вратата на стаята ми се отваря и те, и тримата, наведнъж, влизат и ги прегръщам, и … – спираше, за да не се разплаче.

Дните минаваха по-лесно заедно. Двамата ходеха навсякъде заедно. Но не и онзи ден…Али случайно дочу разговор между мис Дейл и някого по телефона.

– Г-н Питърсън, моля Ви! Тя е вече достатъчно голяма, ще разбере! – мълчание – Разбирам страховете Ви, но не смятате ли, че Али има право да знае, че баща ѝ е жив и да го познава, и … – Али спря да слуша, беше твърде изплашена. Затича се към стаята си, или поне така мислеше, а всъщност тичаше по коридора към главния вход…Не спираше, не се обръщаше, просто тичаше и бършеше лицето си, за миг се зачуди защо вали, времето си беше хубаво, не осъзнаваше, че само върху нейното лице вали. Когато вече усети, че се задъхва, тя спря. Огледа се…беше в гората…много навътре в гората, не се виждаше нищо освен дървета. Така беше по-добре, така нямаше никой да я намери и да я разпитва, и да я ЛЪЖЕ!

Приказките за серийния убиец се бяха оказали истина. Нямаше сили, беше твърде изморена от дългото бягане и когато чу приближаването на стъпки не успя да реагира навреме, не можеше дори да се изправи и да опита да се отбранява. Беше силен, не можеше да се отскубне от него. Риташе с всички сили, опитваше се да крещи, но писъците ѝ заглъхваха в здравата му ръка.  Опита се да хапе, но хватката беше твърде стегната. Непознатият я понасяше все по-навътре в гората, която сякаш нямаше край. Дали от ужас, паника, умора или всичко заедно, тя затвори очи, изпаднала в несвяст. Али никога не се върна…

Али беше необикновена. Али беше буйно момиче, което искаше повече, винаги искаше все повече и повече. Дори в часовете задаваше въпрос след въпрос, за да научи колкото се може повече. Рядко оставаше доволна от редовния отговор на мис Дейл ”по-късно ще говорим за това, Али”. Винаги беше подстрекател на лудориите и белите, винаги поемаше сама вината, не предаваше другарчетата си, винаги помагаше с чистенето повече от останалите, не за награда, а може би това е било наградата ѝ. Обичаше да има хора около нея, да ги слуша как говорят, независимо дали са на нейната възраст или не. Умно и буйно дете! Все мечтаеше за други далечни светове, като тези от приказките. Все говореше как един ден ще види всичко на тоя свят. И щеше! Мис Дейл щеше да направи всичко възможно да я приемат в добър колеж със стипендия, за което не се и съмняваше, че Али ще се бори. И всичко щеше да се нареди, и може би Али щеше един ден да се върне и двете заедно да пият чай в градината, където едно време Али и Джаред построиха укреплене.

Когато Джаред се появи, Али прекарваше много време с него. Мис Дейл знаеше,че е от състрадание в началото, но после си пролича, че двамата се разбират добре. И добре, че така се получи, и двамата имаха нужда от връстник, с когото да говорят свободно. Когато Али изчезна, Джаред беше много зле. Първите дни сякаш не осъзнаваше какво може да се е случло с нея и участваше в търсенето заедно с възрастните, дори се беше превърнал във възрастен. След седмица без резултат, той се скри в стаята си и не пускаше никого цели седем дни. Мис Дейл оставяше храна в поднос пред вратата му и с радост видя на 3-я ден подноса празен. На 8-я ден за пореден път почука на вратата и поиска да говори с Джаред и той най-сетне каза ”да”. Тя седна на леглото до него, той беше прегърнал коленете си и беше забил глава в скута си. Мис Дейл сложи ръка на рамото му и преди още да е казала и думичка, той обгърна врата ѝ с детските си ръце и се разплака.

– Шшшшш…няма нищо…плачи дете, плачи! – говореше мис Дейл. След като се поуспокои малко, Джаред започна да говори. Първоначално не му се разбираше ясно, но ставаше все по-спокоен. Питаше мис Дейл каква е била Али като по-малка, дали наистина майка ѝ е била художник и дали вярва, че Али ще се върне. На мис Дейл не ѝ беше лесно, но не го показваше, не биваше да го разтройва повече. Това продължи няколко години, по една вечер в седмицата мис Дейл отиваше при Джаред и му разказваше по мъничко за Али и всеки път завършваше разказа си едва когато той вече спеше. Завиваше го, целуваше го по челото и прошепваше тихо с усмивка и през сълзи.

– Спи дете, Али бди над теб.

Но Джаред порасна. Историите на мис Дейл вече не му бяха нужни. Той имаше цел! Тя се бе появила още в онази първа нощ, когато възрастните си говореха, че Али е отвлечена. Разбира се, тогава не беше формулирана ясно, но с времето всичко се проясни. Отнеха му семейството и нямаше кого да обвини, но сега, сега беше различно, взеха Али и той – Джаред – щеше да  намери този изверг с цената на всичко и щеше да го изтрие от лицето на Земята!…

– Шефе, знам, че е малко прибързано, но буквално сме на 5 метра от златна следа! Ще останеш много доволен! – говореше захласнато и бързо – Слушай сега! Тази жена вътре твърди, че знае кого търсим… – Джаред се ококори, но тъй като рядко показваше неподготвеност, успя да се овладее. Забелязал този поглед, Грант продължи доволно – Да! Нали! Няма да повярваш! Тя е една от жертвите му! Е, не точно жертва при положение, че се е измъкнала, но, да, разбра ме! – предусетил въпроса на Джаред, Грант побърза да поясни – Проверихме всичко, шефе! Знае подробности, които не сме споменавали пред пресата, а и двамата с теб знаем, че екипът е стегнат и е малко вероятно да изтича информация, но дори и така да е … – той вдигна пръст, за да не бъде прекъснат – Помниш ли последната улика и какво се оказа?! – даже не искаше отговор и направо го каза – Тя знае! Шефе, никой освен нас двамата не знае! – Грант се поуспокои след потока от думи, с който заля Джаред и млъкна в очакване. Джаред се втренчи в жената от другата страна на стъклената врата, избута леко Грант и се запъти към нея…

– Добър ден, госпожооо…? – запъти се към стола си Джаред и вдигна поглед към жената. Беше красива, изглеждаше много млада, но дрехите ѝ бяха твърде строги – тъмнокафяв костюм с панталон, черно поло и обувки с нисък ток. Малкото, което се виждаше от тялото ѝ – длани и лице – бяха бели и изглеждаха меки и топли. Леката руменина  по бузте ѝ издаваше неприятното време навън, плътните ѝ устни скриваха перлени зъби, а очите – сини и пронизващи, някак излъчваха хлад. Няколкото секунди му се сториха твърде дълги. Реши, че се е втренчил в нея и я е изплашил и побърза да погледне към Грант, като му направи знак да се захваща с работата си.

– Госпожица Питърсън! Елизабет Питърсън! – гласът ѝ беше едновременно плътен и звънлив, отчетлив и, стори му се, с някаква мекота, предвид причината за появата ѝ.

– Г-це Питърсън…ще ми разкажете ли защо сте се обърнали към нас? ”Остани професионалист Джаред!” – заповяда си сам.

– Вече разказах всичко на колегата Ви, господин….?

– Инспектор! Инспектор МакНийл! Сержант Престън, с когото сте раговаряли, е мой подчинен! Имате ли нещо против да разкажете и на мен защо сте тук? – реши да подходи настоятелно, но не и да отговаря на нейната грубост.

– Така да бъде. – съгласи се тя и му разказа всичко… Как преди 20 години е била отвлечена и е смятала, че смъртта е неизбежна. Разказа му къде е живяла и защо е тичала сама в гората. Разказа му за влажното мазе, където я е държал 3 дни. Разказа му за всичко, което бе успяла да види в полумрака, за платнената маска, която висяла на стената, за лицето му с най-малки подробности. За плюшените мечета по рафтовете, за острите ножове и окървавените куки, за снимките на момичета до всяко мече, за малките розови бележки на всяка снимка, на които пишело едно и също. За миризмата на тютюн носеща се от устата му, за това, че никога не говорел, не издавал никакъв звук. За сребристата тел, с която били стегнати китките ѝ, за непрекъснатото чувство на опиянение, след всяко напояване на парцалчето в устата ѝ и накрая за бягството си…

– Не знам дали е объркал дозата или е имало друга причина, но съумях някак да се съвзема от унеса и с последни отчаяни усилия се откъснах от тръбата, за която ме беше вързал. Сега ми се вижда невъзможно, но тогава се случи. Нямаше го, не знаех колко време имам, но не ме и интересуваше – тя говореше бавно, загледана в прозореца зад Джаред, сякаш наблюдаваше случилото се отстрани – Вратата не беше заключена и просто побягнах, бягах колкото краката ми държат и не знам колко време тичах, но нито поглеждах назад, нито виждах какво има напред. Беше много тъмна нощ, бягах през някакво поле и в един момент усетих, че се спускам надолу. Вълна от облекчение ме заля. Нямаше да ме види! Но чух стъпки зад себе си и продължих с всички сили.

Следващото, което помня е, че се събудих в болнична стая. Не знаех или не исках да знам какво се е случило, не помнех нищо. Тогава се появи баща ми и ми каза, че съм избягала за пореден път, за да отида на някакво измислено от мен място, да си играя с… Както и да е …Баща ми твърдеше, че е по-добре да не говоря за случилото се, просто да се опитам да го забравя, но кошмарите не спряха, никога не са спирали. Угодих му, защото ми беше баща и смятах, че знае кое е най-добро за мен, а той просто се е опитвал да не влезе в новините… – тя се спря с усилие и продължи – Преди седмица се върнах в страната и разбрах за тези случаи, които разследвате, от пресата. Тогава си спомних всичко в детайли, свързах го с всики доказателства, които сте открили и събрах смелост да дойда тук и да се опитам да бъда полезна, дори да ме сметнете за лу…за ненадежден източник.

Още в самото начало на историята Джаред замръзна. Вгледа се в красивата жена пред него и се вцепени. Не искаше да я прекъсва, знаеше какво усилие ѝ коства да говори ясно, без да се разтрои, за това се насили да изглежда нормално. Не беше сигурен дали я е зяпнал глупаво и дали тя ще забележи, ако е така, но тя не го гледаше и това донякъде го успокои. Тя стоеше пред него! Али! Али стоеше пред него – жива! …

Очаквайте скоро целия разказ в сборник с отбрани разкази

Spread the love

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *