Казват, че надеждата крепи човека

надеждата

Hits: 26

​Събудих се и видях, че се намирам на черен път в гора. Не знаех къде съм и нямаше и кого да попитам, затова тръгнах по пътя, с надежда да открия нещо, което да ми подскаже.
След няколко крачки, на средата на пътя, видях малък тефтер. Вдигнах го от пепелта и го разгледах. Беше пълен с печати изобразяващи пчелички и ракетки. Сметнах, че не ми е нужен и го оставих отново на земята.
Продължих да вървя, може би с часове, и нещо отново привлече вниманието ми. Синя малка книжка се беше разтворила и лекият повей я разлистваше. Реших и аз да я разлистя и с не особено удоволствие установих, че това е просто ученически бележник, при това пълен само с отлични оценки – нищо интересно. Захвърлих и него. Продължих напред.
Времето беше тъй приятно – топло, слънчево и свежо. Беше пролет.
След известно време, пред очите ми се мярна нещо бяло. Лист хартия, понесен от вятъра, се приземи в прахта пред мен. Дори не го вдигнах, съдържанието се виждаше. Нямаше никаква стойност – просто някакво име и огромен надпис „ДИПЛОМА”. Подминах го и продължих.
Изминах много километри докато нещо ми направи впечатление. Подминах няколко грамоти и медали, както и дузина похвали. В отегчението си замалко да пропусна най-интересния предмет от цялото ми пътешествие.
Вече се чудех, този път няма ли край и защо няма нито хора, нито животни в разлистилата се гора.
След онзи предмет, който впрочем беше единственият, който взех със себе си, видях много други и повечето не вдигнах, някои дори не погледнах. Интересното беше, че всичко лежеше върху прашния път, не отстрани в храстите, не в дърветата, а винаги на пътя. Имаше и нещо, което ми се стори много странно – предметите се появяваха един след друг, ако погледнех в далечината нямаше нищо на пътя, но щом подминех един предмет, след него се появяваше друг на същото място където по-рано нямаше нищо.
Мисля, че вървях  часове наред преди да разбера какво се случва и преди да го видя.
Един от предметите, които подминах, някак не изглеждаше свързан с всички останали. Подминах купища плюшени играчки и картички, и всякакви сувенирчета от кутийки за бижута до порцеланови делфини и стъклени ангелчета. Но този предмет ме изуми. Не можех да го свържа с нищо подминато, нито пък с това което взех. Той просто си седеше там и изпълнен с царско спокойствие, чакаше да открия смисъл или поне причина, с която да обясня присъствието му – гаечен ключ. Захладня за миг.
Няколко крачки по-напред го видях. Видях продължението на пътя. Имаше леко възвишение и пред мен се откри криволичещ, прашен, пронизващ гората, безкраен път – пътят, по който вървях. Нямаше странични пътечки, нямаше изглед към други пътища, нямаше нищо.
След гаечния ключ всички предмети, които се появяваха сякаш от нищото, придобиха смисъл, значение и стойност. И макар очите ми да не виждаха края на пътя, сърцето знаеше, че край има. И все още го знае. Още съм на пътя. Понякога спирам да си почина, но знам, че трябва да продължа да вървя и продължавам.
Предметът, единственият предмет, който взех и запазих беше пръстен. Запазих го, заради гравирания надпис от вътрешната му страна : „няма да стигнеш края сама”.

Spread the love

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.