Часът, в който умрях

часът

Hits: 9

Откъс


– Умираш ли или така ми се струва?
– Колко е часът?
– Време е!
– Стана ли вече, време?
– Да, скъпа, време е! Трябва да тръгваш.
– Още малко, моля те! Нека остана още малко!
– Знаеш, че не може.
– Но тук е толкова хубаво! С теб, до теб, вътре в теб! Тихо е! Мое е! У дома ми е! Нека остана още малко в сърцето ти! Това глухо туптене е така успокояващо. Не ме карай да се връщам отново там!
– Знаеш, че трябва. Не можеш да оставаш тук, толкова дълго.
– Това сън ли е? Или наистина съм вътре в теб? В душата ти , в сърцето ти?
– Не знам?! Малко е абсурдно да е истина, не мислиш ли?
– Да, но е толкова хубаво. Няма нищо, само ти , само аз. Толкова хубаво…
– Отвори си очите, скъпа, трябва да ги отвориш. Имаш още работа там.
– Обичам те!
– И аз те обичам. Винаги ще те обичам. Но сега трябва да отвориш очи.Тя отвори очи в просъница, неможейки да си спомни какво е реално и какво не е, но с онова усещане , че е сънувала много хубав сън, от който не иска да се буди. Беше заспала на гърдите му. Беше се отнесла толкова дълбоко, че пулсът ѝ почти не се усещаше. Целуна го по безмълвните устни и продума тихо на мъжът в кома.
– А ти кога ще отвориш твоите?
​…

Spread the love

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.