Views: 17
Откъс
…В далечината той раздираше тишината със зловещите си крясъци, а дървото
продължаваше да гори…
Аз съм простичък фермер, пребиваващ в малко градче. Знаете как е в малките градчета – всички се познават и всички знаят всичко за всички, както вулгарно обичам да се изразявам: „Не мога да пръдна, без секретарката на кмета да ме чуе“ (а кметството е на другия край на града). Но като всяко друго нещо и малкото градче си има добри страни. Тишината, спокойствието, смесицата на дървесни и тревисти аромати, чувството за безкрай на полето и, разбира се, тайнството и мистиката на гората.
Живея сам. Жена ми почина от рак преди 10 години, а синът ми загина при автомобилна катастрофа преди 15. Тъжно е, мъчно е и много трудно се преживява. Всъщност така и не го преживях. Беше през лятото, той тъкмо взе книжка, подарих му старата кола, а аз…е, аз вече нямах нужда от нея, пенсионираха ме и се сбогувах с големия град. Радвах се, че най-после ще си заживея спокойно със семейството и ще им отделям повече време, както и на себе си. Така де, подарих му колата. Никога няма да забравя синкавото пламъче в пъстрите му очи, когато разклатих ключовете пред лицето му. Грабна ги от ръцете ми, прегърна ме и изтича навън. До края на живота си ще помня как обърна гръб с доста атлетичното си тяло за 17- годишен и се втурна със скоростта на ловуваща котка. Защо няма да го забравя ли?! Защото никога повече не го видях! Превишена скорост на опитен шофьор и неопитност на млад – мост, перила, река, дъно, край. Така и не откриха телата. Никога не успях да го изстрадам, никога не пророних и една сълза за него. Трябваше да бъда силен и да подкрепям жена си, трябваше да съм силен за нея – нали това правят мъжете. Нали това е тяхната роля в целия този фарс – да бъдат силни! И аз бях! Тя го изплака и си получи рака. Последните ѝ думи към мен бяха: ”Плачи! Плачи или ще полудееш!” Плачи! Но аз не плаках. Нито за сина си, нито за нея. Трябваше да бъда силен! Този път за кого ли?! За себе си! И бях! Преминах през загубата, без да я осмислям и това беше грешка, която щях да разбера по-късно…
Обичам гората. Чувствам я като убежище, чувствам се защитен, когато съм там. А и не само аз! Има какви ли не големи, малки и дори невидими твари, чийто дом е тя. Прохладата, уханието, светлосенките, но най-вече уханието. Ароматът на бозайници, примесен с този на дърветата и този на влечугите и насекомите – с този на тревичките и цветята. А птиците?! О, Господи – Птиците! Кукувици, синигери, орехчета и, разбира се, гарвани! Не черно-белите свраки или сивкавите врани, а катранените Гарвани! Има една стара легенда за лястовичките, която не помня добре, но в основни линии ставаше дума, че бялата лястовица носи надежда, носи лек, дава живот! Много рядко срещана била, казват, някои дори не вярват, че съществува. Лично аз, смятам за нормално да я има. Все пак, от всички видове има албиноси, защо да няма и бели лястовици. Наистина може и да са рядкост, но защо пък да са чак измислица!? Ще се зачудиш защо изведнъж заговорих за лястовици?! Ще ти кажа: Заговорих за бели лястовици!
Една вечер реших да се разходя в гората. Не знам защо го направих, аз винаги се разхождам рано сутрин, но този път предпочетох не утринния, а вечерния сумрак. В утринния има нещо по-светло, нещо по-успокояващо. Нещо вътре в теб ти подсказва, че рано сутрин е по-безопасно, защото денят, светлината и реалността ще настъпят всеки миг. Вечерният сумрак напомня, че тепърва идва мракът, забулен в неразличими сенки и звуци, които съзнанието ти превръща в ужасяващи нощни създания, които наяве са просто горските обитатели, но вечер те се превръщат в реални въплъщения на най-ужасните ти кошмари. Е, явно е трябвало да го направя. Иначе нямаше да го видя. Без малко да се сбогувам с краката си, стъпвайки накриво връз един клонак, но просто бях зашеметен, като ударен с тъпото на тесла. Изгубих онова, което уж ни различава от животните. Загубих дар слово и единственото, което излизаше от вкаменените ми устни, бяха нечленоразделни зловещи звуци. Най-старото дърво в гората, най-огромното и величествено творение, което някога съм виждал… Дърво, будещо единствено респект и почит и до известна степен страх… Убежище на всякакви твари, живеещи в симбиоза и по между си и с него… И ето го! По-величествен дори от дома си – дървото. Гарванът – кацнал на един могъщ клон, седи там безмълвно и черните му очи се взират пронизващо и зорко някъде отвъд. Гарван. Бял гарван! Толкова бял, че лъскавите му пера дори розовееха на откъслячните блясъци светлина! Толкова бял, че дори не можеш да задържиш дълго погледа си върху искрящите му пера! Толкова бял, че събужда всичко най-добро и светло в теб! Толкова бял, че чак те боли сърцето, когато гледайки го осъзнаваш болката си! Толкова бял, че се разплаках…
Пушек! Мирише на печка – на горящи дърва, на изгаряща дървесна плът. Мъгла – димна завеса. Господи! ПОЖАР! Едва дишам, едва виждам…., но продължавам да го гледам, не откъсвам очи от него, инак ще изгубя очертанията на тялото му. Той си стои! Той просто си стои там горе – необезпокоен, равнодушен и достолепен. Точно в онзи миг на безумие ми заприлича на стар индианец, който е знаел какво ще се случи и сега ми казва: “Видя ли?! Казах ти!”. Знаещи, плашещи, безмълвни очи! Едва успях да се измъкна в онази нощ. Тичах! Възвърнах си контрола над краката, но не и над речта. Тичах неспирно. Успях да се отдалеча достатъчно, за да остана в безопасност и тогава се обърнах. Видях го! Е, на практика нямаше как да го видя, но знаех къде е…