Аз знам

знам

Hits: 22

​Разказвала ли съм ти някога как попаднах тук, между тези тежки книги? Историята не е толкова дълга, колкото изглежда. Няма да започвам от самото начало, то не е интересно. Историята на живота ми започна с края на друга история. Всъщност моята история беше причината за края на другата. Но стига обяснения!
Беше ми много студено. Март месец е много коварен, женски месец. Седях си спокойно и си мечтаех да дойде и моят ред. И ето, че дойде! Жената ме повдигна леко и ме подаде в ръцете на един мъж. А ръцете му бяха замръзнали, както казах беше много студен ден. И така, той ме обърна с главата надолу, точно както бях виждала да правят със сестрите ми и ме изнесе навън. Изведнъж цялата потръпнах. Не бях усещала такъв студ през целия си живот! Помислих си, че ще се вкочаня и ще се счупя! Той вървеше доста забързано, сигурно и на него му е било студено. Поклащаше ме леко, но се стараеше да не ме счупи, все пак не съм човек, не мога да издържам дълго на студ. Виждах само обувките му и ми се искаше да им изкрещя ”по-бързо!”. След няколко минути се озовахме пред стъпала. Той започна да се изкачва като вземаше по две наведнъж, а те сякаш нямаха край. Тръпнех цялата! Не знам дали защото влязохме на малко по-топло или защото нямах търпение да я срещна! Той ме повдигна с главата нагоре и видях дървената врата. Той позвъни и двамата зачакахме. Никой не се появи. Той позвъни втори път, малко по-продължително. Чух стъпки от другата страна на вратата и след няколко секунди тя се отвори. Бях толкова щастлива, че най-после ще я видя, бях цялата една усмивка. Вратата се отвори и той започна да говори.

– Роза, здравей! – усмихнат и треперещ от студ каза той
– О, здрасти! – тя ме видя и ококори огромните си сини очи – Какво правиш тук? – усмихна се леко нервно тя, неразбирайки моето присъствие.
– Ами, виж, не е толкова смахнато колкото изглежда! – той ме постави по-близо пред лицето ѝ – това е за теб… от Марто е… – продължи да се усмихва той
– Мартин?! – изумена, но и страшно ухилена ме взе от ръката му.
– Да. Знаеш, че няма как да е тук сега, та ме помоли да направя това за теб, за него тоест, за двамата…нали днес имаш празник. Е, аз ще тръгвам, искам да се прибера на топличко. – И си тръгна.
– Чао – тя затвори вратата след него.

Поведе ме навътре в топлата стая и ме постави там, където всички като мен седят. До тук историята не е много интересна, знам. Историята ми не е за това. Тя е за това как се почувствах, когато той ме подаде и тя ме взе в ръцете си.
Никога не съм си и помисляла, че е възможно да ми се случи онова, за което само бях чувала. В мига, в който усетих пръстите ѝ да ме обхождат и да ме гледа толкова омагьосано, получих онова прозрение, което всички от моя вид имаме. Аз не трябваше да съм в нейните ръце! Той трябваше да ме вземе и да ме отнесе при онова красиво момиче с онези топли очи и онази красива усмивка. Не тук! Не при тези студени очи и тази доволна усмивка. Всяка от нас вижда при кого трябва да е в мига, в който стигне при него. Аз не трябваше да съм тук! И затова, когато тя ме докосна не видях нейното лице. Видях друго момиче! То плачеше. О, да, забравих да спомена, че виждаме бъдещето на онези, от които сме отнети. Ако не отидем там, където трябва да сме, виждаме какво ще се случи с този, който е трябвало да ни получи. Това е нашата проклета „дарба”.
И така, когато “сините очи” ме взе, в миг пред мен се появи една сцена. Видях я толкова ясно, че имах чувството, че съм там! Момче и момиче седяха в някакво кафене и той ѝ разказваше за мен, малко след като тя му каза, че го обича. След разказа му тя продължи на друга тема и след няколко минути му каза, че трябва да тръгва. Усмихна се и понечи да тръгне, но той я дръпна леко и я прегърна. Тя се даваше в сълзите в гърлото си, но не ги пускаше. Усмихна се отново, но по-меко и с повече мъка, каза му ”доскоро” и тръгна. Когато се обърна с гръб сълзите ѝ започнаха да се сипят като летен дъжд. Сцената се размаза от сълзите ѝ и изчезна. Отново видях ”сините очи”, която за мен никога нямаше да има друго име. Бях в плен и последното нещо, което исках да зная е коя е тя, защото очевидно не беше правилната!
Изненадах се, че “топлите очи” ще успее да задържи сълзите си пред онова момче. Изненадах се и от това, че той ще ѝ каже за мен…че ме е нарочил за друга! Искаше ми се да греша, но аз никога не греша – не съм човек!
Видях всичко това, защото трябваше да съм в ръцете на това момиче, което след няколко дни щеше да се раздели с любовта на живота си и да измокри лицето си с неспиращия порой от сълзи. А вместо това, “сините очи” ме постави в стаята си, обади се на онзи Мартин и му каза колко много го обича и как ѝ се иска да го прегърне и целуне. Не чух той какво каза, но трябва да е било нещо хубаво, защото тя се усмихна.
И ето ме тук сега – между тези стари книги – сама, изсъхнала, забравена.
Не спирам да мисля за “топлите очи”, чието име никога няма да науча. Дали все още плаче?! Дали пък някоя от сестрите ми не ѝ прави компания?! Дали се случват такива неща или това беше единствената грешка? На кого ли е грешката? Бях отредена за нея, значи грешка има! Е, няма смисъл, никога няма да попадна в ръцете на истинската си собственичка. В крайна сметка, какво ли знам аз за живота и грешките, аз съм само една изсъхнала червена роза.

Spread the love

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.