Views: 118
Халбата стоеше пред него съблазнително, пълна само с оставащите, сигурно, около двеста милилитра долнокачествен алкохол. Алкохол бе силно казано за това, което беше вътре – оцветен спирт, купен за два и петдесет литъра от магазина.
Беше дал последните си пари за това долнокачествено пиене, не че вкъщи нямаше още, но не си струваше вече да дава огромни суми за качествено уиски. Беше решил да си купува нещо евтино, което да го приближава по-бързо до края.
“А какво пиеше досега? Какво те накара да ходиш всеки ден до онази скапана бакалия на ъгъла”
Изведнъж този глас проговори в главата му.
Той само махна с ръка в отчаян опит да го разкара.
“ Не…Дейвид не се опитвай да ме отпратиш. Аз и с последни сили ще се опитвам всячески да ти напомням кой беше, кой си, и кой можеш да бъдеш, стига отново да се вслушаш в мен.”
– Махни се от мен! – изкрещя Дейвид. Ръката му се опита отново да замахне и да разкара този глас, от където и да звучеше, но уцели халбата.
Помете я и заедно с пепелника и догарящата цигара в него. Те се сгромолиха с трясък на пода.
“Няма да се махна, Дейвид.”
– То отново проговори. – изфъфли Дейвид.
“Да. Казах ти, че винаги ще съм тук, с теб. Да те попитам…какво правеше преди няколко дена? Ако не помниш, мога да ти припомня.”
– Махни се! Нямам нужда от теб!
“Имаш – прошепна гласът.- Нека да ти кажа какъв си сега. Един пропиващ се с евтин алкохол, милионер. И заради какво се пропиваш, помниш ли? Заради една евтина курва, която ти завъртя главата, изцоцка ти парите и после си врътна задника и изчезна.”
– Не е евтина курва! – Дейвид се опита да стане от стола, олюля се и се сгромоляса на пода. Болката от падането като че ли му възвърна малко от трезвеността. Поседя малко на пода и подпирайки се на стената успя да се изправи. Огледа стаята, но погледът му все още бе замаян от количеството алкохол.
Заклатушка се към банята, като по пътя разпиля дрехите си из целия апартамент, влезе в поръчковата душ кабина с N- брой степени на действие и остави студената вода да го облее.
Усети се вече поизтрезнял и с по-бистър ум и се насочи към спалнята. Благодареше, че онзи глас вече го няма да му досажда.Сега имаше нужда само от сън. Явно всичко, което му се бе случило последния час, беше заради алкохола.
“Опита се да изтрезнееш, а?”
Онова гласче пак се завърна в главата му и отново му говореше с язвителен тон.
“Хей, тук съм.- прошепна гласът – Казах ти, пияндурник такъв, че няма да те оставя до последния ни дъх. Дори и тогава ще ти натяквам за оная курва, с която сгреши. Ще ти натяквам за всички курви, с които сгреши!”
– Какво си ти?- попита Дейвид с треперещ глас, но въпросът му остана без отговор. Гласът в главата му продължи само да нарежда:
“Да, ще ти натяквам. За всички тях, които ти изядоха и изпиха парите, за всички онези курви, които ти се мазнеха и те чакаха по полицейските управления да им платиш гаранциите.”
– Какво си ти????
Викът на Дейвид отекна из целия апартамент.
“Аз съм твоето Съзнание. Или поне малката част, останала незасегната от алкохола.”
Дейвид седна на леглото и зарови глава в ръцете си.Усещаше се, че трепери. Дали това беше от страх, че може би полудява?
“Казах ти, че няма да те оставя.Ти беше богат, Дейвид, но не го осъзнаваше. Богат с една жена, в която се бе влюбил преди години.Тя отговори на чувствата ти и беше с теб. Беше с теб и като забогатя. Помниш ли, Дейвид? Помниш ли я? Само че ти се заслепи от парите, мързелът ти надделя и се самозабрави. Губеше я с всяка изминала минута. В крайна сметка какво стана, Дейвид? Помниш ли?”
Дейвид се сви на леглото и леко захлипа.Сега вече искаше повече от всичко този глас да изчезне от главата му.Не искаше да си спомня за онези години с нея.
Как ѝ беше името?
Беше го забравил. Или поне сега не искаше да се сети. Беше го заключил някъде далече в съзнанието си, в някоя малка и тъмна килия и не искаше да го пусне от там.
“О, не се притеснявай, Дейвид. Аз ще ти припомня името ѝ, когато трябва. Не се притеснявай. Независимо от това, че ти ме потискаше толкова много време с алкохол, непрекъснати гуляи и онези уличници, които успяваха да те омаят. Да, Дейвид.Ти ме беше заключил в онази тъмна килия на мозъка си, заедно с името на тази, която ти беше вярна и те обичаше.”
– Млъкни! – изкрещя Дейвид. Сега стените на скъпарския мезонет сякаш щяха да се пръснат от новият вик.- Млъкни и се разкарай от главата ми!
“Искаше много пъти да ѝ кажеш онези две думи, които всеки път засядаха някъде в гърлото ти, нали? Искаше и още искаш, но вече е късно.”
Гласът започна да се смее в главата му. Дейвид се изправи от леглото, отвори нощното шкафче и в сумрака напипа дръжката на пистолета. Винаги го държеше там, зареден, за всеки случай. Не знаеше кога ще му се случи накой да влезе с взлом и искаше винаги да е подготвен.
“Дейвид, остави пистолета. Няма да ти помогне да ме разкараш. Какво искаше да ѝ кажеш, а? Хайде, вдигни телефона и ѝ се обади. Знам, че го искаш, но също така знам и, че не можеш. Превърна се в един безскрупулен и безчувствен милионер.”
-Имам душа! Не съм безчувствен и без…без…- думите заседнаха в гърлото му, както онези, които трябваше да изрече на любимата си преди време.
“Нямаш душа, Дейвид.” – изрече ехидно гласът – “Знам, че искаш Нея, тази, която преди години само с един поглед те заплени. Тази, която когато беше беден, като църковна мишка, пак щеше да е с теб.”
-Виж ме сега какъв съм!
Спалнята като че ли се заклати от рева на Дейвид. Същата тази спалня, която беше виждала толкова много жени, в които искаше да намери нещо, което да е по-добро от онази…онази негова Красавица, която бе в ума му.
“ Пак за секс мислиш нали, Дейвид?”
– Не!
“О, какъв си нещастник – просъска гласът.- Това ли е най-важното? Едно чукане?”
Дейвид зарови лице във възглавницата и захлипа. Все още стискаше в една ръка заредения пистолет, но още не искаше да го използва. Мислеше си, че всичко е плод на няколко алкохолни пари.
“ Дейвид, тук не е алкохолът. ТУК СЪМ АЗ И само АЗ! “
Дейвид лежеше запъхтян на леглото.
С едната си ръка държеше заредения пистолет до главата си, а с другата – мобилния телефон. Палецът му леко трептеше на зелената слушалка. Номерът за бързо набиране беше на майка му. Не се беше чувал с нея от много време и мислеше, че сега е подходящият момент, но какво ли можеше да ѝ каже.
“О не, Дейвид” – проговори съзнанието му. “Преди всичко, помниш ли всички хора, които си предавал, лъгал, прецакал? Помниш ли ги, Дейвид? Вярвам, че не. Толкова много врати затвори пред себе си, за да постигнеш този успех, с тези пари, с които разполагаш сега? За да станеш милионер….милионер с много наранени души зад себе си.
А?
Помниш ли, Дейвид?”
Хлипането на човека с пистолета до главата ставаше все по-силно.
“Ти забогатя на техен гръб, Дейвид. Стана един…един задник. О, Дейвид, преди си държеше на обещанията. ”
– Аз и сега си държа!
“ На какво държиш, Дейвид? На нищо.” – равно му отговори гласът.
-Не е вярно! – очите на Дейвид се насълзиха и той заплака с глас. Нещо, което не бе правил от дете.
“А, сега – игриво започна гласът – осъзна ли? Дейвид, ти не си държиш даже на душата.”
“ Скапано пиянде. Знаеш ли за какво ме е яд, Дейвид? Не е заради това, което си извършил през всичките тези години. Минало е. Не се притеснявай. Хората забравят, но само близките ти не позволяват да забравиш. Яд ме е, че ти ме затвори толкова години, а аз не можех да ти говоря и да те напътствам. Яд ме е на това, че не можем да върнем времето назад, за да поправиш грешките си.”
Дейвид вече плачеше с пълен глас. Пръста му играеше на спусъка, но все още не можеше да го докосне толкова силно, че куршумът да го прониже.
А вече му се искаше.
“Плачи, Дейвид! Но, не можеш да върнеш времето назад. Нямаш си и идея каква болка, каква отврат, какво унижение са изпитвали твоето семейство и приятели, когато им ритна вратите. Да не говорим за жената, която обичше.И на нея ѝ захлопна вратата под носа.”
– Не! – крясъкът излетя без Дейвид да се усети. Спонтанен, първичен, от дъното на душата му.
“О, Дейвид, чакай. Още не съм свършил.”
– Ти вече се изказа! – Дейвид зареди пистолета. – Сега аз имам последната дума.
“О не. Няма да си теглиш куршума, Дейвид. Още не съм довършил.”
– Ти си каза всичко!
Последните думи му се сториха застинали във въздуха.
“Майка ти поне си спомни. Помниш ли как я прекара с оня заем за бизнеса си, а после не ѝ го върна. Горката жена. А толкова те обичаше…и все още те обича…само ѝ го покажи. Хайде, Дейвид, направи го.”
Дейвид допря още по-силно дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка.
Докато куршумът преминаваше през мозъка му, гласът се обади за последен път:
“Аз нали ти казах…до края!”
Автор: Младен Минев
