Hits: 20
Нямам какво толкова да напиша. Не и нещо кой знае колко велико…но трябва…, че тая буца в гърлото пак се завърна и очите ми парят, а белият лист ми помага.
Вървя, вървя по тротоара със слушалки в ушите, звучат любими песни и ме връхлитат спомени и мечти за незабравими танци. Хубаво е , дори се усмихвам, макар и на ум. Преди миг бях със зимното яке и дъхът ми се виждаше, сега съм плувнала в пот под жаркото слънце…Понякога спирам за няколко секунди, хора в машини за кратко се мяркат пред замъглените ми зеници…понякога се изкачвам по стълби и достигам познати места, които пазят някои мои усмивки.
Очите ми виждат, умът не приема, че някакви хора крещят и се бият, борят се настървено срещу маскирани врагове, които се крият в някакви големи сгради. Усещам, липса…липса на смисъл…хубаво беше когато го имах, чувствах се ценна и оценена…полезна, значима.
Вярвах, че оставям следа, че помагам, бидейки себе си – просто такава. Но светът се променя и ме потиска…докато не ме направи такава, каквато е редно да бъда. Жалко е сега, тъжно ми е и ме боли…при мисълта, че някой ден думите ми ще са забранени, обидни, зловредни. Страхувам се, че може да го доживея.
Вървя по тротоара и пресичам различните улици, спирам по светофарите, дните минават, сезоните се размиват, хората угасват с всяка крачка, която правя. Всеки опит да бъда, просто да бъда – такава каквато винаги съм била…всеки опит е потушен, притиснат и смачкан от реалността, която е сякаш задължена да ме пребива до кръв.
Знам. Знам, та кой ли се чувства разбран. Знам и от това още повече ми пари солта под клепачите.
Искам, искам да мисля само за сметките, заемите, дрехите. Да спя като труп, пребита от работа, която изпива и малкото ми съзнание. Искам да ме интересува кой е тоя на екрана и да го плюя или защитавам. Искам да не мога да спя от притеснения, че тарикатчето в новата фирма може да не ми плати и малкото мизерничка заплата. Искам да се вълнувам кой с кого се бил зарибил и кой къде бил ходил на почивка. О, как ми се иска!
Но уви. Не спя, защото се чудя каква е ползата. Какъв смисъл има да взимаш решения за живота си, като така или иначе ти отнемат живеца. Махни дрехите, покрива, сметките, махни макиажа, колата, махни всичко бездушно и виж. Какво остава? Кой си. Оставаш ти. Делата ти, мечтите, знанията – гол, чист.
Кой съм? Надявах се повече хора да се запитат. Щастлив ли съм? Ако не, защо не и кое ме прави щастлив и защо не го правя?
Животът е кратък да го живеем по схема и докато си вървим по тротоара той просто си отминава.
Реалността е жестока и блъска силно със здрава тояга – но то това ѝ е работата.
Страхът е полезен и пази живота! Страхът от високо или от отровни змии и други разни такива.
Но страх да живееш, страх да обичаш, страх да бъдеш какъвто вътре в ума ти вечно си бил…страх да не те заклеймят и отритнат…от този страх най-силно боли…а буцата в гърлото расте и пулсира и солта потича и засъхва за секунди, сякаш не е било.
И после утрото ще донесе надежда, защото така трябва, това му е работата. И може би някакви хора, някъде там – отново ще крещят и ще се бият пред някакви сгради и може би дори ще има смисъл…и може би думите вече ще бъдат незаконни, неморални вредители… и може би ще е за доброто на всички ни.
А може би просто ще си вървя по тротоара, припявайки хубава песен, с ум пълен със спомени и мечти и тайно ще се надявам, че има и други и други до мен на тротоара, които знаят къде са заключили щастието си.