Views: 22
“Няма време! ” – казваше някога, черното човече и един любим възрастен господин с ясна и отчетлива дикция, раздаваше не какво да е, а книги на победителите в една стара игра…
“О, мои уши и мустаци! Колко късно стана! ..Кралицата…тя ще ме обезглави!”- вайкаше се белият заек, преди толкова много лета, с дъх на винил, на вече неработещия грамофон…
Колко часът стана? Време ли е вече? Време ли е вече да спре времето, за да бъдем онези, които знаем, че бленуваме да бъдем?
До кога ще чакам(е)? Да му дойде времето…?Той татко Време не е от най-емоционалните… не го интересуват много, плановете ни…той просто…си върви.
“Няма време!” Отеква странното гласче на черното човече, звънти в ушите ми и ден и нощ, и най-вече когато съзнателно го пилея! После белият заек се обажда и знам, че ако закъснея ще ме “обезглавят”(уволнят).
А татко време? Той просто си минава.