Views: 16
Не ме гледай когато плача!
Изобщо не си и помисляй, че плача за теб!
Дори на сън не бълнувай, че страдам и кървя по теб!
Никога недей забравя, че лицето ми е мокро, ДА…, но не от солената бистра течност. Лицето ми е в кръв. Твоята кръв! Кръвта, която ме оплиска когато разкъсах душата ти.
Когато разбих всичко нормално и подредено в света ти. Когато те накарах да видиш истината! Моята истина! Единствената истина!
Помниш ли колко болеше? Ще боли, ами, как! Да осъзнаеш, че не струваш нищо, без душата си. А така лесно я почерняш.
Толкова безхаберно я оставяш да гние! Заключваш я в най-скритите места, където никой „нормален“ не може да я види, да я докосне, да усети колко е нежна и чиста. И само я зариваш с боклука на онова, което наричаш реалност.
Зарови я нали?!
Вмирисана и усмърдяна на норми и морал. Така ги харесвам най-много! Така са най-вкусни! Когато обеля цялата помия, излиза най-сладкото, най-чистото и истинско непорочно злато – онова което всъщност си…макар отдавна да отричаш и почти си забравил.
Не се тревожи, аз съм тук да ти припомня.
Да те накарам да си спомниш колко е ценно и колко е скъпо онова, което искаш да забравиш, онова, което криеш. Всички, до един, сте толкова глупави…малки човечета, които искат да са като всички останали малки човечета.
Но не сте! Никой не е!
И ако трябва да нахлуя с взлом и да дера до болка, за да се осъзнаете – това и ще направя. Не искам прошка, че те карам да плачеш! Аз точно това искам – да се разкъсваш и да боли, да осъзнаваш какво направи и какво караш и другите да правят. Нормалност ли?! Как ли пък не! И как няма да разкъсвам?!
Слепи, неграмотни, страхливи човечета… безцелно съществуващи, хабящи въздуха и никога, никога ЖИВЕЕЩИ… истински живеещи!
Не ме гледай така! Не плача за теб, за душата ти плача!
Как можа да я заровиш толкова дълбоко под всичко човешко?!
Заболя ли те достатъчно вече или да продължа да дълбая със зъби и нокти?
Ще я извадиш ли или да я извадя аз?!
Ще я пуснеш ли най-накрая от тоя затвор?
Или да ти покажа колко още мога да замъгля огледалото със собствения ти дъх, ти глупава и страхлива обвивка тленна!
Облечи си халата, да загърнеш мокрото телесно незначително. Аз ще те чакам тук, утре сутринта когато дойдеш да ми измиеш зъбите от собствената си кръв.