Views: 81
И когато танцувам
Когато бях ученичка бях част от танцова формация за модерен балет.
Истината е, че балетът бе създаден от мои съученички още когато бяхме пети клас, но по ред причини свързани с физическите ми характеристики, аз не бях сред избраните. Няколко години по-късно, от глад за кадри, имаше отворени места и се записах (рано или късно всичко се превръща в просто бизнес). Каквато и да е причината, няма значение, вече имах шанс да правя онова, което обичам…и не че някога съм си въобразявала, че съм особено добра, но… мамка му, обичам да танцувам и това е – точно толкова е просто.
След няколко години вечно в задните редици, за пълнеж, на всеки един танц, който знаех повече от перфектно, просто си тръгнах. Не ме разбирайте грешно, никак даже не съм ламтяла да съм най-отпред или да съм солист, в никакъв случай, просто като виждах, че за солисти се избират слаби и прегърбени „колежки“, ами не че нещо, но това си беше грозно.
Благодарна съм, че поне имах шанс да науча това онова за модерния и класическия балет и да установя, че доста лесно и безпроблемно се разтягам и падам на шпагат без много усилия, но не се чувствах на място.
Никога няма да забравя един позорен миг, в който реалността ме блъсна с всичка сила. Имахме участие в собственото ми училище в салона и макар да бях по-отзад във всички фигури на танца, усещах погледите на всичките си учители и съученици, хората, за които бях зубърката, която обича да играе волейбол и да пие бира, с леко селски диалект (пресилен често, за да прикрие поетичната ми душица). Просто изтръпнах – забавих се! Слава богу, в такива ситуации и като не сме и особено опитни, имаме навика да се гледаме една друга и моето забавяне забави и останалите и се получи като ефект вместо като грешка, но аз знаех, че беше грешка и то МОЯ! Всичко дойде от нелепите костюми и липсата на мисъл при направата им, не само на мен, но и на всички им се видяха прелестните сутиени и оттам всичко замина подяволите, поне в моите очи. Танцът свърши, качихме се в съблекалните и избухнах в неистов плач. Моя близка приятелка се качи, за да ме поздрави и усмивката ѝ бързо изчезна когато ме видя с омазана спирала и течащи сополи, дори не можех да говоря.
„Луда ли си! Беше прекрасна! Никога е съм те виждала такава! Толкова…красива!“
Реших, че това са просто утешителните думи на добър приятел и наум махнах с ръка. Аз сгреших и провалих цялото изпълнение! Вината беше моя!
„Боже, не съм те виждал в такава светлина! Беше невероятна!“ сподели на другия ден мой съученик.
„Беше много различна и много ти отива да си такава! Браво!“ каза госпожата ми по математика.
Какво за бога?
Ами те от къде да знаят какво се е случило, в смисъл, че сме объркали и забавили стъпките, инак сутиена ми всичко го видяха, просто бяха така учтиви да не го споменават.
„различна“, „красива“, „невероятна“…много години минаха оттогава и много рядко се сещам за онзи поне за мен, позорен миг, но не мога да спра да мисля за искреността в очите им, когато ми каваха тези красиви похвали. Че са ме видели в друга светлина, че съм била красива и неповторима. Не че съм го целяла, не мисля, че някой може да го постигне цленасочено, но все пак, думите им бяха като музика, която докосна част от мен, може би онази същата част, която те са видели.
Истината е, че нямам представа как изглеждам когато танцувам, нямам представа какво виждат другите, освен, ако не ми споделят. Защото точно в онзи миг, в онзи миг, съм АЗ. Онази част от себе си, която е проста, чиста и лека – бяз ежедневие, без свян, без проблеми, без болка – онази есенция, която живее в мен или заради, която изобщо съм жива, онази искрица, която пламва и изпепелява всичко наоколо, ако ѝ позволя и се предам на музиката.
Години по-късно танцът ме откри отново. Не че някога съм спирала да танцувм, просто да си танцувам сама в хола и да танцувам в зала с огледала и група хора е малко по-различно.
И когато танцувам, независимо дали на дансинга или в залата на тренировки, няма никакво притеснение и страх, че ще сгреша и ще предам доверието на учителя си. Аз съм отново онова момиче, което просто обича да танцува. Пак имаме основни движения и фигури, разбира се, пак има много за учене, но има нещо, което не помня кога и как съм научила, може да е било преди да се появя. Има едно нещо, което винаги е с мен когато танцувам и когато наистина се предам на музиката. Онова свенливо момиче, което усеща с всяка своя фибра всяка нота, всеки удър, всяка пауза. И независимо, че се налага тя да е затворена зад дебели врати и решетки, скрита, за да я защитя от жестокия свят, я пускам, пускам я поне да потанцува.
И когато танцът свърши, се появява диалектът, пресилено гърленият глас, мъжкарското отношение и маниери и всичко онова, което е нужно, за да я опазя.
Имам наркотичноподобна необходимост и зависимост от танците! Имам тягосната нужда да пускам онова нежно създание да завладява всяка моя клетка! Имам нужда да съм себе си поне за 3 минути, поне за час, защото в света, в който се налага да живеем, като че ли нямаме право на повече.
И дали ще е танцът за мен, или сцената за артист, или ролята за актьор, всички до един сме принудени да пазим зад високи стени и жива плет онова, което сме – нашата истинска същност, която се появява само в онзи изконен миг когато творим и създаваме просто бидейки себе си!
До всички онези, които имат нужда да го чуят, до всички творци във всичките им форми и краски, на сцената или някъде встрани от прожекторите:
Браво! Невероятен си! Красив си! Такъв – себе си!
Снимка: Христо Христов / 6lack Cat Studios
Модел на снимката: моя милост Ана Драг
