Views: 50
Като човек, който рядко в живота си е ходил на опера, а сега по една или друга причина, това се случва….
Като човек, който цял живот е работил за частни фирми, а сега нещата стоят по друг начин …
Като човек, който е трябвало сам да носи тежки товари и в ръцете и на гърба си (и психически и физически) …
Като човек, който е сръчен и не малко години е работил в производство, и не е малко пъти се е налагало да се съобразява с технически спецификации, технологично време на изпълнение на задачи и много други подобни …
Като човек, който вижда и знае колко време е необходимо и каква организация е нужна за един грандиозен спектакъл …
Като човек, който не веднъж се е налагало сам да се справя без да разчита на чужда помощ (нито физическа нито психическа) …
Присъствах на нещо необикновено. Нещо грандиозно и удивително! Един спектакъл, който аз виждам за първи път. Няколко пъти дори щях да се разплача. А това говори достатъчно. Това казва, че всички замесени са си свършили толкова добре работата, че каквото и да казват критици и разбирачи, точно в онзи момент, в който моите очи са се насълзили, те нямат право на глас.
Няма да навлизам в подробности за това колко време отнема на солисти, оркестранти, балет, хор, организатори, технически служби, сценични работници … А защо ли пък да не вляза в подробности?! Толкова малко хора осъзнават колко много труд и усилия, и опит, и знания, и умения придобивани с години, са необходими една приказка написана преди векове, да оживее на сцената, да разплаче, да разсмее и да вдигне публиката на крака.
Да, не може да напишем всички в афиша и анонса. Да, нормално е да напишем основно тези които виждаме на сцената. Нормално е те да са в Светлината на прожекторите и преносно и буквално. Но! Никога не бива да забравяме! И никога не бива да пренебрегваме! И често трябва да си напомняме! Че операта е като кино на живо. Че на един оперен спектакъл не можеш да монтираш, изрязваш, не можеш да махаш дъхчета, не можеш да добавяш ефекти в последствие, не можеш да спреш когато си сгрешил и да го изпееш наново или да си нагласиш прожектора, не можеш да дорисуваш декор, не можеш да нагласиш и изрежеш музиката. Защото всичко се случва сега в този миг и всички пред теб на сцената, под сцената, зад сцената, онези в офисите преди спектакъла, онези в хоровите зали и репетиционните зали месеци и преди спектакъл, всички тези хора нямат право на грешки.
Имах честта да бъда развълнувана зашеметена и благодарна, че поне от части и поне засега съм част от това, което ме кара да плача – да плача от радост. Имах честта отново да ми бъде напомнено, че това което видях на сцената като декор се строи в продължение на три дни с неуморен труд, че репетициите на хор, балет, солисти, оркестър, диригент… са отнели седмици наред. Като в същото време същите тези хора се готвят и за други участия, защото това е животът на тези хора и всички бяха перфектни! Всички бяха безупречни! Поне в моите очи и уши. Аз съм просто любител. Аз не съм музикант, не разбирам от пеене, нито от свирене, не разбирам нито от организация, нито от режисура, нито от осветление. До преди година бях просто поредния работник в производството. Обичам музиката независимо каква е, стига да ме развълнува. А изпълнението на екипа на Държавна опера – Русе на последната опера на Пучини – „ТУРАНДОТ“ не просто ме развълнува, а остана в мен. Плодовете от труда на всички тези хора ми напомниха, че има смисъл – в културата, в красотата, в организацията, във всичко онова, което е дразнещо злободневие, за да може за няклко часа на сцената да се превърне в истинско вдъхновение!
Благодаря на всички, които превърнаха вечерта в истинско вълшебство. Благодаря за сълзите, когато Тимур зове мъртвата Лиу да стане! Благодаря за задоволеното човешко и писателско в мен в мига, в който Турандот извиква името на Калаф, но наместо „КАЛАФ“ тя извиква „ЛЮБОВ“ – невероятната Цветелина Василева, която винаги успява да ме накара да се влюбя в героините ѝ, дори да са злодейки.
Благодаря на всички, които са построили декорите в продължение на няколко дни, защото не можем все още да използваме операта като сграда за спектакли и всичко трябваше да се пренесе до Доходно здание, което си има и други ангажименти. Благодаря на оркестъра – пак казвам не съм музикант, но музиката на живо винаги е способна да ме разчувства много повече от запис. Благодаря на осветителите, които вършат онази работа, която аз рядко забелязвам, защото съм от онези, които усещат и виждат цялостната картина, а за да е тя толкова вълнуваща – има музика, има осветление, има костюми, има декори, режисьорски решения и драматургия, актьорска игра и куп неща, и съжалявам ако пропускам някого, но повярвайте ми наясно съм. Знам и помня и си напомням, че всичко това, макар да им е професия, всичко това на което ставаме свидетели е тяхно призвание и те правят света по-добро място – бидейки себе си, създавайки и пресъздавайки, разплаквайки, разсмивайки – да си артист е чест и призвание, което не може никой да счупи, открадне или забрани, ако ще и земята да падне, ако ще и сгради, общества и закони да се сринат или пренапишат, ако ще и да се изтрием думата „КУЛТУРА“ от всички речници, тя няма да изчезне. ТЕ няма да изчезнат и надявам се няма да спрат!