Views: 1
“…”Тя се разхождаше по плажа под жаркото юлско слънце, когато го видя на стотина метра в далечината. Плажът бе пуст – само те двамата царуваха там. От някъде се чу глас „те са се скарали…иди при него…ТИЧАЙ…тичай докато има време“. Но стъпалата ѝ не се отлепяха от мокрия пясък. Изведнъж осъзна колко е студено, какъв ти юли – беше февруари! И защо беше боса в този студ? Погледна към него с копнеж и мъка, че не може да го достигне, а той се движеше толкова бавно. Той беше зареял поглед в зимните вълни и крачеше бавно към нея, без дори да я вижда. Тя се опита да изкрещи името му, но вълните отдавна бяха откраднали гласа ѝ. Отчаяна и безсилна, тя се срина на пясъка и избухна в плач „ той никога няма да ме чуе“.
Той се обърна и я видя паднала на колене, твърде близо до водата. Затича се и започна да крещи името ѝ. „Защо не стигам? Толкова е близо, а не мога да стигна до нея! Тя защо не ме чува?“.
Единственото, което усети беше как цялото ѝ тяло се отлепя от земята и като че ли вятърът я понесе в незнайна посока. Беше толкова изтощена, че нямаше сили дори да отвори очи, но…усети странно позната миризма, миризмата на миналото. Отвори мъчително очи, готова да види нищото. Но не! Не беше нищото! Беше Той! Той я носеше в ръцете си в незнайната посока. Нямаше значение къде отиват и какво ще стане – тя беше там където ѝ беше мястото –в прегръдките му…”
Чу се силен трясък и тя подскочи в леглото му. В стаята се прокрадваше светлина от улицата. В просъница успя да различи мъжка фигура и за миг сърцето ѝ спря.“На плажа ли съм още…какво става, сънувах ли…сънувам ли???“ Той се приближи към нея и тя започна да различава очертанията му по-ясно.
– Какво става? Добре ли си? Колко е часът? – бръщолевеше тя объркано.
Той седна на ръба на леглото с наведена глава. Мълчеше. Тя се надигна и понечи да го прегърне, когато той се извърна рязко и я притисна силно към себе си.
– Тук ли си? – попита той, заровил лице в косите ѝ.
Миризмата на минало, а сега и думите от миналото…Какво се случва, още ли сънувам, запита се отново обърканото ѝ съзнание. Той я разтърси грубо докато още я стискаше неумолимо.
– ТУК ЛИ СИ! – изискваше отговор той.
– Тук съм! Тук съм! – бързо заговори тя, вече будна, извадена от унеса на страната на сънищата – И ще продължавам да съм тук, ако ми дадеш да си поема въздух – пошегува се тя.
– Извинявай – грубо каза той и я дръпна настрани от себе си.
Из “Тук съм” от Ана Драг